Доктор Ким погледнала към черния път, водещ към селските къщи. Мнозинството от тях били оградени от огради с метални врати. Една от вратите се оказала отключена. Открехвайки я, Чи Ун погледнала вътре и видяла голяма метална купа с храна, поставена направо на земята. Жената се вгледала: в купата имало ориз, бял ориз, с парченца месо. Доктор Ким не могла да си спомни кога за последен път е виждала купичка с бял ориз. Защо е оставена на земята? Чувайки кучешки лай Чи Ун разбрала всичко.
До този момент тя все още смътно се надявала, че китайците са толкова бедни, колкото и нейните съотечественици. На нея все още и се искало да мисли, че нейната родина е най-хубавото място в света. Тогава вярата, която тя възпитавала в себе си цял живот би се оказала ненапразна. Но сега доктор Ким вече не могла да отрича факта, който бил съвършено очевиден: кучетата в Китай се хранели по-добре от лекарите в Северна Корея.
28 декември 2017
Истинският живот в Северна Корея
26 декември 2017
Осмица спатия
В хижата бяхме само двамата с Чичо, пазача. От два дни духаше много студен вятър, туристи не дойдоха. Дори работниците, които маркираха дърветата в гората, изчезнаха. Пътеките до селото бяха навети с преспи и навярно хората предпочитаха да останат на топло по домовете си.
Налях вода в чайника и докато чаках да заври, взех картите за игра. Знаех няколко игри за сам човек.
Чичо мълчаливо пушеше. Той изобщо малко приказваше. Онези, които не го познаваха, смятаха, че е студен, затворен човек. Мисля, че със своите седемдесет години той беше уморен.
В този момент дойде един от работниците. В предишните дни беше идвал с другите. Чичо често ги канеше да му правят компания и да му разправят това-онова.
Този, който дойде, беше особен човек. Никъде не бях срещал по-съсипана физиономия. Сякаш животът бе удрял, удрял този нещастник, та душа не му беше останала. Невъзможно е да се опише нито лицето му, нито фигурата му. При това с окъсани дрехи и продънени цървули. Не, дрехите и цървулите са нищо в сравнение с лицето му. Може да се каже - окъсано лице.
Да дойде на работа в това време!
Той поздрави Чичо и седна до печката да се посгрее.
Продължавах да редя картите.
- Гледаш ли си? Гледаш ли си? - запита ме той небрежно.
- Да мине времето! - отвърнах аз.
Но Чичо си нямаше работа и съвсем сериозно подхвърли на работника:
- Тоя е факир! Няма по-добра врачка от него! Всичко ще ти познае!
Работникът ме погледна със слаб интерес.
- Айде бе! - усъмни се той и добави: - Хич не вярвам на тия работи!
- И аз не вярвах, ама като ми ги каза едни ... - лениво настоя Чичо. Той се подиграваше на вчерашните ми опити да врачувам.
Напуши ме смях, но продължавах да редя картите. Работникът мълчаливо гледаше ту мене и картите, ту Чичо, потънал в дима на лулата си. По едно време той стана и се надвеси над главата ми.
- Хайде! - каза той. - Щом можеш, хвърли ми едни карти!
- Защо? Нали не вярваш?
- Че не вярвам, не вярвам, но ти пак ми хвърли!
Водата в чая завря, имах си работа, но от любопитство рекох:
- Добре.
Събрах картите, той отсече и аз започнах да ги редя. Чичо се приближи, лукаво усмихнат. А работникът каза:
- Слушай, това, що е било, не ме интересуе ... това, що е сега, аз най-добре си го знам, ти ще ми кажеш това, що иде ... бъдещето ... има ли ме, няма ли ме?
Започнах да редя картите за бъдещето, като си придавах онзи важен и тайнствен вид, който предполагах, че трябва да имат всички врачки.
Но като се заредиха само черни карти. дори една червена нямаше. Какво да му говоря? Сълзи, нещастия, болести, лоши срещи ...
Работникът ме поглеждаше от време на време, без да разбира нещо. Предусещаше, че черните карти не вещаят нищо добро.
Измъчен от моето мълчание, направи крачка-две, въздъхна и попита:
- Пари има ли?
- Не! - отвърнах. - Пари няма!
Сви устни, помълча малко, съсредоточавайки се в себе си, и после тихо и кротко (с такава чудна кроткост!) запита:
- А късмет има ли?
Искаше ми се да го излъжа, но срещнах ироничния поглед на Чичо.
- И късмет няма!
Изведнъж цялото му лице се сви като от нечакан удар. Той наведе глава, отдалечи се от мене, отиде до печката и от там съвсем глухо и безнадеждно запита:
- Барем жени има ли?
- ... И жени няма!
Той приседна на крайчеца на стола си, загледа се в печката и когато вдигна глава, видях потресаващо изражение на лицето му. Големи, големи кадифени очи, които сякаш се отдалечават в мъгла, скриват се ... изскочили ябълки и впити дълбоки бръчки от двете страни на устните - отпуснати в безсилие ... и тая тръпнеща брада ... не можеше дори да преглътне ...
Загледах го внимателно. Помъчих се да се представя що за човек е той. Погледнах огромните му посечени ръце с изкривени нокти, тялото му - длъгнесто и бавноподвижно ... Стана ми жал. Очевидно този човек беше преживял много и отгоре на всичко аз му надрънках измишльотини ...
- Ха! - възкликнах аз уж изненадан и ядосан. - Няма една карта! Няма я осмица спатия! Значи разваля се всичко! Това, дето ти го казах, не е вярно! - и се наведох да търся изгубената карта под масата.
- Как да не е за вярване - каза той с провлачен, равен глас, - като си е баш за вярване ...
Стана и излезе.
Чичо смукна лулата и каза бавно:
- И ти си един познавач! Господ да ти е на помощ!
25 декември 2017
15 декември 2017
Когато си ритал топка, вместо да учиш ...
05 декември 2017
Подводниците
- Нашата огнева мощ е три пъти по-висока от вашата, по-добре се предайте, иначе ще ви унищожим за секунди!
29 ноември 2017
David Garrett - Bitter Sweet Symphony
27 ноември 2017
Няма непобедими играчи
24 ноември 2017
Петък следобед
**********
- Най-доброто лекарство според мен е сексът.
- Докторе, моля ви се, вдигнете си панталоните!
**********
Ако детето ви си навежда чашата, докато си налива чай - имате пропуски във възпитанието му.
*********
Реших да отслабна. Затова вместо да си поръчвам пица вкъщи сама отивам до пицарията да си я взема.
22 ноември 2017
Любопитството изяде котката
19 ноември 2017
Съветските ръководители
18 ноември 2017
Сет, гейм, мач
Сет, гейм, мач |
Ей за това говоря. |
17 ноември 2017
Петък следобед
16 ноември 2017
Направо си е задължително
— Какво искате да кажете, господине?
— Само папата е непогрешим и тази непогрешимост не се простира върху кардиналите.
10 ноември 2017
Петък следобед
08 ноември 2017
Бай Тръмп и жертвите на комунизма
03 ноември 2017
Петък следобед
31 октомври 2017
И до FIFA-та стигнаха
27 октомври 2017
А ти обичаш ли мед?
24 октомври 2017
Бременните
Андрю Гилиган очевидно не е виждал какво прави татко на мама |
Това е опашка на тайланска донаборна комисия |
21 октомври 2017
Как да помагаме на Родината
Едно време в естрадата работеше сатиричната двойка Громов и Милич. На последния жена му беше побъркана. Според мен се беше побъркала на тема преданост към комунистическата партия. Тя подозираше всички в шпионаж и пишеше доноси против всички, включително и против мъжа си.
Милич цял живот работеше от сутрин до вечер, лишавайки се от всичко и събираше пари за старините си. Имаше и пари, и злато, и диаманти, и антики. Старостта за него отдавна беше настъпила, но той продължаваше да си подработва. Когато веднъж Милич замина на гастроли, неговата побъркана жена събра всички ценности от дома им и ги занесе в КГБ, изразявайки желание да помогне.
Когато Милич се прибра и разбра за станалото, той припадна. А после отиде право в КГБ.
- Другарю полковник - обърна се той към тамошното началство, - аз цял живот работя като вол, за да подсигуря старините си. Жена ми е побъркана, ето ви справка ...
Полковникът:
- Гражданино Милич, интересно се получава. Вашата съпруга е побъркана и е решила да помогне на Родината. А вие, напълно нормален, решавате да си вземете всичко обратно ...
Милич видял в очите му безкраен път и казал:
- Разбирам. Довиждане.
20 октомври 2017
Петък следобед
19 октомври 2017
Мара като епидемия
18 октомври 2017
Елен и заек
11 октомври 2017
Извинението
10 октомври 2017
Мокрия под
06 октомври 2017
Къде са специалистите?
Едно време този въпрос го задаваше директорът на Софгркомбитус. Пред него стояха двама души на кръст, единия му се явяваше братовчед, а до него беше първата дъщеря на втората му (на директора) балдъза, а местата на специалистите "Розово", "Райе", "Баданар" и т.н стояха празни.
Шуробаджанащина отвсякъде, като на Делянчо схемата, ама не затова ми е мисълта в момента.
Покрай сухото обаче, обикновено гори и суровото, та покрай Делянчовата верига роднина-съученик изгоря и съпругата на депутата от ГЕРБ Александър Ненков Пламена Ненкова. Дет` се вика, падна жертва на приятелски огън.
Това, дето ме сърби обаче не е дали в БТГ има друга шуро-баджанашка схема, то това си е ясно, те комсомолчетата на ГЕРБ отдавна са на хранилка там. Друго е интересното: според думите на Ненков, съпругата му била суперквалифицирана, дори благодарение на нея БТГ спечелил 5-6 европейски проекта.
Гледам и профила на Пламена Ненкова в Линкедин, гледам го и се чудя какви ли ще да са били тези проекти и какъв ли ще да е бил нейният принос, при положение, че почти 5 години е била Head of Interneational Cooperation&Protocol Department? В смисъл, колкото и завързано да звучи, реално е позиция на секретарка, пишеш покани, поръчваш баджове и папки и отговаряш на и-мейли. И друго ми е любопитно, как човек, който е завършил УНСС и е изкарал някаква магистърска степен по политически науки успява да се пласира в БТГ? Ще ви дам жокер, скокът става през 2010, малко след като ГЕРБ дойдоха на власт за пръв път. Не през 2006, не през 2002, колкото и да я четкат и тате, и кума и, не, през 2010 г. Що пък точно в БТГ, а?
И откъде-накъде Александър Ненков ще взема решения вместо Пламена Ненкова? Откъде-накъде някой външен човек, та бил той и депутат, и министър-председател ще решава кой ще напуска една фирма, тя била тя и държавна? Пламена Ненкова с кого е подписала договор, с Александър Ненков, с Бойко Борисов или с шефа на БТГ?
Пък ми дойде на акъла, ако Пламена Ненкова беше такъв блестящ професионалист, защо шефа и не се появи публично да я защити и да отсече: "Тя ни върши работа, остава и толкова!". Е вярно, шефа и е кум, и се оплете нещо там в сроковете, но никой не си застрелва ей така работните коне и хората, които му вършат работа. Или пък, защо Делян го защитават, а Пламена - не?
Не че Пламенчето гладно ще остане, той мъжа и няма един работен ден през живота си, от 10 години работи "депутат" па не е умрял от глад; свекъра и свекървата и те са от големото добрутро, пък и да не забравяме, че е много квалифицирана, ще се пласира където трябва. Или ще я пласират, все тая. И пак ще е на някоя държавна хранилка.
А специалистите къде са? Ми те са на своите трудови места, не го ли чухте човека във филма?
05 октомври 2017
Косово, Крим, Каталония
Въобще, независимостта на Косово беше голяма глупост.
03 октомври 2017
Чел Цецко конституции
30 септември 2017
И душата в рая, и докрая
Впечатленията ми са смесени, от една страна креслата са по-удобни, менюто е по-интересно написано, но като цяло не е нещо особено, за тези пари очаквах повече.
Мадам Грицацуева |
27 септември 2017
Тайната история на сталинските престъпления
... От време на време Ежов лично участваше в следствието. Разказвали са ми как няколко вечери подред той "работел" със стар болшевик, чиито заслуги пред страната били широко известни, и с жена му, също стар член на партията. Няма да ги назовавам с истинските им имена, защото се страхувам да не преследват децата им, които, по мои данни, са преживели сталинщината и смъртта на своите родители. Условно ще нарека старият болшевик Павел Иванов, а жена му - Елена Иванова ...
Обстоятелството, че Ежов е бил секретар на Централния комитет на партията не произвело върху Павел Иванов никакво впечатление и когато той започнал да го обижда и да го поучава, един вид че болшевикът е длъжен да пожертва нещо за партията, Иванов отговорил:
- Бих искал да знам какво вие сте пожертвал за партията? Аз нещо не съм чувал вашето име нито в нелегалното дни при Царя, нито в дните на Октомври, нито по време на гражданската война! Може би вие ще кажете откъде се появихте?
На Ежов му се наложило да преглътне този хап в присъствието на следователя, така че новината за това, как Иванов е отрязал Ежов бързо се разнесе сред сътрудниците на НКВД.
22 септември 2017
Петък следобед
21 септември 2017
Last meal
19 септември 2017
Е*ем ви толерантността
Гледай какви глупости учат децата ни в училище. Това е от читанката за ІV-ти клас. Малко бяха Анухи и Ерол, сега и Асанчо загрява край тъча.
Не знам на какво ще научи министерството децата ни, но аз на сина си ще му предам следният урок: първо, не се казва "ром", а "циганин"; второ, такова животно като беден, но умен циганин не съществува. Циганите са прости, неуки, необразовани, нагли, шумни, безпардонни и нахални; някои са бедни, някои не са, някои са умни, но повечето не са.
По мое време, тоест, когато бях на годините на Симеончо, главният герой във въпросната приказка щеше да е сиромах човек, беден, но умен дървар и толкоз. Тогава, в годините на комунизма не мислехме за толерантност, интеграция и политкоректност, не са ме учили на такива неща и аз няма да уча децата си на тях.
Ще ме прощавате, ама на главата ми почвате да се качвате вече. Утре вместо "циганско" лято "ромско" лято ли ще ме карате да казвам или ще се търси друг евфемизъм? "Хубава работа, ама ромска", това ли ще казваме от утре?
Ако искам да обясня на сина си що за хора са циганите, вместо да му пълня главата с глупости и с малоумни политкоректни приказки просто ще го заведа Дружба, да види циганските блокове под моста и, ако има късмет, някоя безкрайна циганска сватба - с маанетата, с чалгиите, от сутрин до среднощ. Аз съм ги виждал, мангалите се мотат по улиците на квартала, мятат гюбеци, няма от 2 до 4 да се пази тишина, няма полиция за тях. Това да го видиш, учи много повече от някаква бездарно преработена приказка, в която главният герой насила е " беден, но умен ром".
Все се смеехме на американците, че сменят думите "негър" и "роб" в Том Сойер и Хъкълбери Фин, ама и ние натам сме тръгнали, че и пристигнали.
А това долу е от "Записките ..." на Захари Стоянов. Това също ще преподам на сина си, ебем ви и толерантността!
... Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.
— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.
— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.
— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски.
— Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.
Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкирчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. ...